ПРО-РОК Архив - Народно творчество - 90-те години през погледа на един метъл фен

Автор: Крис / 2014-08-06 19:07:53

90-те  години  на  XX-ти  век  със  сигурност  са  един  от  най-важните  и  вълнуващи  периоди  в  развитието  на  тежката  музика.  Именно  тогава  в  нея  настъпват  редица  промени  -  появяват  се  няколко  нови  жанра,  част  от  лидерите  на  които  днес  се  радват  на  заслужено  признание,  някои  от  ветераните  на  предходното  десетилетие  се  разпадат  (част  от  тях  по-късно  подновиха  дейността  си,  а  други  спряха  наистина  завинаги).  Това  е  и  период,  през  който  много  от  утвърдените  имена  експериментират  с  музиката  си.  Именно  това  "разместване  на  пластовете"  и  резултатите,  до  които  то  довежда,  представляват  главният  предмет  на  този  материал. 
Въпреки  че  групи  като  Slayer,  Metallica  и  Megadeth  издават  повече  от  добри  албуми,  в  началото  на  90-те  метълът  в  САЩ  изглежда  почти  напълно  изместен  от  набиращи  популярност  (не  и  без  помощта  на  радиостанциите  и  MTV)  стилове  като  алтернативния  рок  и  грънджа.  "Slave  To  The  Grind"  (1991)  на  Skid  Row  е  един  от  малкото  метъл  албуми,  които  получават  (поне  частично)  признание. 
В  период,  през  който  Slayer  показват,  че  тежестта  на  музиката  не  зависи  от  нейната  скорост,  а  Metallica  търсят  нови  хоризонти  (с  различно  ниво  на  успех  при  всяко  едно  от  изданията  си  от  този  период),  Pantera  безспорно  представляват  лицето  на  твърдата  музика  зад  Океана.  Албуми  като  "Vulgar  Display  Of  Power",  "Far  Beyond  Driven"  и  "The  Great  Southern  Trendkill"  сякаш  казват  "Хей,  пичове,  забравихте  ли,  че  тази  музика  трябва  да  има  топки?!"  Това  е  група,  която  наистина  показва,  че  метълът  може  да  е  "trve",  и  без  във  всеки  от  текстовете  си  да  говори  за  "воини  на  света"  и  "наказване  на  неверниците",  както  правят  например  колегите  им  от  Manowar.  Метълът  е  отношение  и  Phil  Anselmo,  Rex  Brown,  Vinnie  Paul  и  брат  му  Darrell  Lance  Abbot,  по-известен  просто  като  Dimebag,  представляват  неговата  есенция  в  Америка  през  онзи  период.  Други  като  Testament,  Annihilator  и  Death  Angel  нямат  техния  късмет  (или  проклятие  в  зависимост  от  гледната  точка)  да  са  "на  гребена  на  вълната".  Докато  първите  продължават  да  издават  солидни  траш  албуми,  повлияни  от  дет  метъла,  а  вторите  издават  6  албума,  в  които  могат  да  бъдат  чути  гласовете  на  четирима  различни  вокалисти,  третите  преустановяват  дейността  си  още  през  1991г.,  за  да  се  съберат  отново  10  години  по-късно. 
В  Европа  ветерани  като  Kreator  нагазват  във  все  по-дълбоки  води,  но  не  потъват  в  тях,  а  изплуват  още  по-силни  с  експериментални  (но  изключително  изпипани  и  разнообразни)  творения  като  "Outcast"  и  "Endorama".  Да  останеш  равнодушен  на  емоцията,  която  носят  в  себе  си,  песни  като  "Black  Sunrise",  "Phobia",  "Soul  Eraser",  "Golden  Age",  "Endorama",  "Alive  Again"  или  "Shadowland"  е  ако  не  невъзможно,  то  поне  много  трудно. 
Трябва  да  отдадем  дължимото  и  на  гьотеборгската  сцена,  която  се  утвърждава  като  една  от  най-самобитните  в  средата  на  90-те.  Произлизащият  от  там  мелодичен  дет  метъл  се  характеризира  с  мощни  рифове,  класически  метъл  сола  и  вокали,  които  през  повечето  време  се  доближават  повече  до  блек  метъла,  отколкото  до  характерните  за  традиционния  дет.  Епизодични  чисти  вокали  и  атмосферични  пасажи  допълват  картината.  Банди  като  Dark  Tranquillity  и  In  Flames  разработват  тази  схема  до  съвършенство,  макар  и  последните  творения  на  вторите  вече  да  нямат  почти  никаква  връзка  със  стила. 
Други  шведски  групи  от  този  период,  които  определено  заслужават  да  бъдат  споменати,  са  Hypocrisy  и  Opeth.  Първите  изпъкват  с  взривоопасната  си  смес  от  дет,  блек  и  атмосферичност,  а  вторите  с  майсторското  вплитане  на  елементи  от  джаза  в  иначе  доста  екстремна  музика. 
Норвежката  и  финландската  сцени  пък  ни  правят  свидетели  на  изключително  самобитни  творби  като  "Nemesis  Divina",  "Elegy",  "Vikingligr  Veldi",  "In  The  Nightside  Eclipse",  "Anthems  To  The  Welkin  At  Dusk",  "Down",  "Frozen",  "Enthrone  Darkness  Triumphant"  и  др. 
Южноевропейската  сцена  също  дава  своя  принос  с  класните  творби  на  състави  като  Moonspell,  Nightfall,  Septicflesh,  Lacuna  Coil  и  др.  Австрийците  от  Summoning  правят  впечатление  с  уникалното  смесване  на  блек  метъл  и  ембиънт.  Атмосферата,  която  носят  величествените  мелодии,  раздирани  от  мощните  вокали  в  парчета  като  "Long  Lost  To  Where  No  Pathway  Goes"  например  е  неповторима. 
В  същото  време  готик  метълът  набира  сила  с  творбите  на  групи  като  Tristania,  The  Sins  Of  Thy  Beloved,  Crematory,  Theatre  of  Tragedy,  Within  Temptation  и  започналите  като  дет  метъл  акт  Atrocity.   
Британската  сцена  добива  силна  идентичност  благодарение  на  My  Dying  Bride,  Paradise  Lost,  Anathema,  а  по-късно  и  Cradle  Of  Filth.  Гореизброените  претърпяват  различни  промени  в  музикално  отношение,  като  най-слабо  те  се  проявяват  при  първите  и  техния  прочувствен  дет/дуум.  Музикалните  търсения  на  Paradise  Lost  пък  ги  отвеждат  в  дебрите  на  електророка  за  определен  период  в  края  на  90-те  и  началото  на  настоящия  век,  преди  последвалото  завръщане  към  корените  с  редица  от  качествени  албуми.  Ливърпулците  променят  най-драстично  стила  си  в  посока  на  прогресив  рока,  което  при  тях  обаче  по-скоро  води  до  регрес  предвид  уникалността  на  по-ранните  им  творби.  Водената  от  Дани  Филт  група  пък  смесва  блек  и  готик  метъл  със  симфо  пасажи,  създавайки  музика,  носеща  едновременно  почерка  на  банди  като  Bathory,  Celtic  Frost  и  Sodom,  като  крайният  резултат  обаче  звучи  изключително  самобитно  и  далеч  надхвърля  влиянието  на  споменатите  групи. 
Наистина  90-те  са  поне  засега  периодът  на  най-голяма  градивност  и  най-много  промени  в  тежката  музика,  период  на  успех  за  едни  и  сътресения  за  други,  време,  белязано  от  редица  качествени  творби  и  множество  колебливи  издания  и  най-вече  -  на  изключително  разнообразие.  Therein  lies  the  beauty,  както  изръмжава  Микаел  Стане  във  второто  парче  от  "Projector".