Репортаж от Sofia Rocks 2012

Публикувано на: 2012-07-09

Преди всичко беше музиката. Видяхме Guns N’ Roses, които хем са Guns, хем не са. Факт! Парадокс 22.

 

Дългоочакваният фестивал бе събитие, за което ще се говори още дълго. Отпадането на две от трите водещи групи – Godsmack и Iggy And The Stooges, както и на гласа на Foreigner, Lou Gramm, измести центъра на вниманието от най-важното – бандите, които все пак видяхме и чухме. И ако организацията на Sofia Rocks е поставила много въпросителни в съзнанието на търпеливата и доскоро невзискателна българска публика, екипът на Про-Рок реши да бъде позитивен и конструктивен и да отдаде внимание на най-важното – музиката. Големите отсъстващи ни липсваха, но ще се съсредоточим върху не по-малките присъстващи, а и въпросите поначало са по-важни от отговорите.

ДЕН 1
Началото на фестивала бе дадено от младите български надежди Viperfish, които забиха здраво, стегнато и енергично. Парчетата им далеч не можеха да бъдат категоризирани лесно към един или друг клон на тежката музика, като точно заради това, бандата звучеше интересно и задържаше вниманието не само с раздвижващи рифове, но и с музикално разнообразие.

Viperfish

Аналгин изпълниха по-хард рок ориентиран сет, без балади и излишни лирични отклонения, като освен познати парчета, ни резюмираха с две песни предстоящия си, все още неозаглавен, албум.

Аналгин

Ирландските NWOBHM ветерани Sweet Savage, предвождани от червендалестия див сладур Ray Haller, бяха във ваканционно настроение и през целия уикенд не спряха да купонясват и да се снимат с фенове. Още повече, че си свършиха работата рано-рано, а сетът им без изненада бе закрит от Killing Time, парчето, на което Metallica направиха кавър през 1991-ва, както и неофициалния химн на Ирландия – Whiskey In The Jar. Групата, в която Vivian Campbell (Dio, Whitesnake, Def Leppard) свири като ученик, така и не стана нещо повече от почти известна, но 35 години след началото Ray не спира да се наслаждава на това, което прави. През това време напеченият стадион бе почти празен, а немалко фенове извън него претегляха плюсовете и минусите да гледат пет добри западни групи безплатно. Явно концертният живот у нас наистина е в подем, или пък е по-добре техния брой да понамалее, за да започнем отново да ги оценяваме?

Sweet Savage

Scar Symmetry реално бяха първата банда, която зададе по-тежкия ритъм за вечерта. Шведите имаха нелеката задача да раздвижат публиката под жарките лъчи на следобедното слънце, като атосферните условия бяха неприятни не само за увеличаващата се тълпа, но и за самата група. Въпреки това, шоу се получи. Грамадните мъжаги Roberth Karlsson и Lars Palmqvist – заместниците на напусналия през 2008-ма титуляр Christian Alvestam – не спряха да сноват из сцената, на пук на градусите и кожените си дрехи и бяха истинска атракция – вокалните вакханалии, съчетаващите в себе си тежки ревове и мелодично пеене, развъртяха не една или две мелници. Техничарските откоси на китаристите Per Nilsson и Jonas Kjellgren, заедно с масивната ритъм секция на басиста Kenneth Seil и звероподобния ударник Henrik Ohlsson, пък създадоха предпоставки за някой и друг съркъл пит и бурни и заслужени аплодисменти след края на изпълнението на бандата.

Scar Symmetry

Иначе слънчевият Ад продължаваше. По-големите тарикати се бяха скрили на сянка пред кабините, служещи за тоалетни, когато Heaven Shall Burn излязоха на сцената целите облечени в черно. Зад тях бe опънато платно с логото им и разкривени небостъргачи – яко ърбън. Слънцето ги удари челно, нямаше милост за никого, но немците са си немци. HSB бяха безупречни и здраво засилиха оборотите. Дори отвратителният звук не можеше да помрачи доброто впечатление и първите съркъл питове за деня бяха налице. Още в началото ни прониза кавър по класиката на Edge Of Sanity Black Tears. С кратки паузи между песните, хилавият им вокалист Marcus Bischoff не прекаляваше с излишните приказки зад микрофона. Личеше си, че английският не му е майчин език, но докато грухтеше, акцентът не му личеше, което е по-важното. HSB се разходиха равномерно из цялата си дискография и балансираха и със звученето – имаше хем насечки и брейкдауни за коровете, хем и мелодия за по-традиционно настроените метъл фенове. Добър избор. Концертният им сет продължи около час, а че на живо немците могат да удрят тежко и лошо, го усетихме всички.

Heaven Shall Burn

Clawfinger опънаха едно платно зад барабаните, което приличаше на емблемата на футболен отбор, а в горната част гордо изписано стоеше „Rapmetal Since 1993”. Clawfinger са новатори и като че ли само малшансът ги лиши от това днес да бъдат милионери, нещо, което обаче не им попречи да се чувстват добре на сцената на Sofia Rocks. Групата бе в настроение и явно бяха доволни, че и при второто си посещение в България получиха такъв топъл прием от страна на българските фенове. Zak Tell, който си е все същата щека, бе облечен със син потник и сини дънки. Дупето му е като детско барабанче, прилича на Mick Jagger. Другите от групата, или поне повечето от тях, са с едни дълги коси, целите в черно и куфееха ли, куфееха. Ако не знаеш къде свирят, трудно би предположил, че се занимават с музика, в която има и рапиране. Сетът им бе като водовъртеж – започна постепенно и набра шеметна скорост. Началото бе дадено от парчета от по-скорошните албуми на групата, но съвсем скоро зазвуча и първия им вечен хит – Nigger. (Къде през 1993-та, преди светът да се превърне в едно „голямо глобално село”, в Швеция Clawfinger са виждали негри? Единствено имаха един чернокож футболист – Мартин Далин, който имаше гадния навик все да вкарва голове на нашите национали). Zak Tell не спираше да подканва, да провокира и да се ебава с публиката. Съвсем добронамерено, естествено. Звукът лека-полека започна да се пооправя и да допълва и без това доброто усещане. Имахме щастието да чуем и Two Sides, откриващото парче от едноименния им култов запис от 1997 г. Големият десерт, разбира се, беше оставен за биса. Той започна с драматичното и мъдро The Price We Pay. Последните две парчета бяха и двата най-големи хита на групата – The Truth раздвижи мало и голямо в импровизирано пого. Последва лека клавирна ебавка с The Final Countdown на сънародниците им от Europe, за да започне великата Do What I Say или както някои й викат „онова парче с хлапето, дето пее в припева”. Култова работа. Макар вече от пет години да не са издавали нищо ново, Clawfinger са все още така остроумни и забавни. Който си го може, си го може!

Clawfinger

Ако до преди една година някой бе казал, че Trivium ще оглавят фестивал в София, със сигурност би предизвикал реакция на дълбок потрес, последван от най-искрен, подигравателен смях и съвет за посещение при лекар. Невероятно или не, невъзможното все пак се случи – след отпадането на предварително обявения хедлайнър Godsmack, флоридчани получиха възможността да закрият първия ден на Sofia Rocks, като това, освен прецедент в историята им като банда, е, и изключение в нашия концертен живот – за първи път у нас състав с толкова кратък творчески път оглавява един от големите ни фестивали. Да, беше случайност. Да, стадионът бе полупразен. Но въпреки огромното пренебрежение на повечето български фенове към актуалното и модерното, Trivium се доказаха като достойни, показвайки умения и самочувствие, които след години ще им донесат разпродадени арени и място в историята на тежката музика. Изпълнението на четворката от Флорида започна бомбастично със заглавното парче от последния им албум In Waves, като веднага след него бяхме върнати в 2004 та – към крайъгълния камък за бандата Ascendancy с Pull Harder On The Strings Of Your Martyr. Сетът бе изграден главно около последното издание на групата, като от него те забиха още Black, Watch The World Burn, Forsake Not The Dream, Dusk Dismantled, Built To Fall и Caustic Are The Ties That Bind. Емблематични за тях вратотрошачи също не бяха забравени – Ignition, Detonation, The Deceived, Drowned And Torn Asunder, A Gunshot To The Head Of Trepidation, Ember To Inferno, Down From The Sky и Throes Of Perdition ни разходиха из предните четири албума на квартета, показвайки ни всяко едно от различните им лица. Matt, Corey, Paolo и Nick доказаха защо Kirk Hammett се носи с тениски на Trivium, а банди като Metallica, Iron Maiden, Dream Theater, Slayer, In Flames и още много други „големи”, са ги избирали за свой директен съпорт. Музикалните умения на четиримата са завидни – Matt и Corey извиваха скоростни сола и коваха рифове, сякаш са детска игра, Paolo дърпаше струните на баса с хъса на Cliff Burton, а Nick сякаш преодоля и пренаписа законите на физиката, имайки предвид завидната бързина, сила и техничност, с които налагаше ударните. И въпреки цялата тази прецизност, сцената сякаш им бе тясна – докато Nick издивяваше, скрит зад своя сет, останалите тичаха от единия до другия край на сцената неуморни като фурии и постоянно подържаха контакт с феновете. След всяко парче Matt не пропускаше да изрази възхитата си от страхотния прием на публиката и радостта си от факта, че са хедлайнъри на такъв фестивал. В типичен Joey DeMaio стил фронтменът не пропусна да спомене колко е харесал храната тук, както и, разбира се, родната ракия, като поне ни бяха спестени коментарите за това колко красиви са българските жени, За съжаление не можахме да чуем гласа на Paolo, който в по-добри дни изпълнява част от чистите вокали, но точно този уикенд бе хванал доста неприятна настинка, принудила го да пие чай цял ден преди концерта. И така – час и половина Trivium ни засипваха с модерен метъл от най-висока класа и с изпълнение, близко до определението „перфектно”, сплитащо косите, предизвикващо болки в гърлото, загуба на глас и парализиращо врата за следващите няколко дни. Оттук насетне ни остава само да се надяваме, че убийственото първо посещение на Trivium у нас, ще отприщи поток (или поне поточе) от посещения на по-млади и актуални днес банди...

Trivium

ДЕН 2
Вторият ден започна с новината, че Iggy Pop е достатъчно контузен, за да не стигне до България. Слуховете за това се разпространиха часове преди официалния анонс на организаторите, а компенсация за феновете на пънк реликвата не се предвиждаше, все пак всичко се случва в последния момент... Или не? Това беше причината някои от бандите да удължат сетовете си, както и началото на концертите да се измести с час по-късно.

Нашите момчета от Der Hunds споделиха, че това по никакъв начин не се отразява на температурата по сцената и сравняват преживяното със свирене в барбекю. Грънджарските им парчета бяха достатъчно качествени, за да зарадват малцината, рискуващи да получат слънчев удар, а след тях едночасов сет изпълниха D2. Аспирациите на бандата да звучи по-тежко в сравнение с романтичното си поп минало не са от вчера, а и професионализмът им е нелош.

Der Hunds

Der Hunds

D2

D2

Първото неслънчево изригване за деня обаче, нормално, бе предизвикано от Ugly Kid Joe, които бяха толкова енергични и младолики, сякаш никога не са напускали началото на деветдесетте. Вокалистът Whitfield Crane не спря да търчи по сцената, а в последствие обиколи и половината стадион за норматив, без за миг да изгуби дъх. Въпреки жегата, тълпата нарасна и реагира бурно на всяка заигравка на неуморния фронтмен. А песни като Neighbor, Milkman’s Son, Cats In The Cradle, Goddamn Devil и логичният финал Everything About You, ни върнаха назад във времето, когато MTV всъщност беше музикална телевизия. Новите парчета на групата също звучаха все едно са писани преди 20 години, но никой не се оплакваше, защото забавлението бе превъзходно. Формата на музикантите бе също отлична, предвид, че настоящото им турне е първо от 1996-та насам!

Ugly Kid Joe

Ugly Kid Joe

Също като при Ugly Kid Joe, Sofia Rocks беше първото гостуване на Within Temptation на родна земя. Холандците бяха първата група на фестивала, която дойде със собствена мултимедия, която да акомпанира сета им. Интрото бе илюстрирано от Mother Maiden – късометражен филм, направен по мотиви от последния им студиен албум, концептуалния The Unforgiving (2011). Още от самото начало стана ясно, че българската публика е напълно в час с репертоара на Within Temptation и с нетърпение е очаквала срещата с тях. Това, естествено, се отрази и на музикантите, които се раздадоха напълно на сцената. Прекрасната Sharon Den Adel се открояваше в сребристата си рокля, а гласът й, според свидетели, се е носел далеч отвъд пределите на стадиона, кристално чист и ясен. Също така, в ролята на ритъм китарист се вживяваше Stefan Helleblad, защото титулярът и дългогодишен партньор на Sharon, Robert Westerholt, е избрал да не прави повече турнета и да си остане вкъщи с трите им деца. Както каза после самата Sharon, модерно семейство са. Сетлистът логично акцентира на последния им издаден студиен албум (Shоt In The Dark, In The Middle Of The Night, Faster, Fire And Ice, Sinead), но холандците също така не пропуснаха да ни разходят из дискографията си с хитове като Ice Queen и What Have You Done, както и Mother Eаrth за десерт. Освен това, Sharon не скри възхищението си от българската публика и очевидно никак не й се слизаше от сцената. WT се възползваха максимално от отпадането на Iggy и компания от феста и удължиха сета си с поне 20 минути повече от предвиденото по програма. Със сигурност не ги виждаме за последно на родна земя, а шоуто, което ни показаха, загатна, че си струва да се гледат по тъмно и със специално наредена за тях сцена.

Within Temptation

Within Temptation

За мнозина Kaiser Chiefs бяха мистерия и вероятно най-невписващата се в и без това неясната концепция на фестивала. Всъщност квинтетът от Лийдс е продал над три милиона диска само във Великобритания и от години е водеща концертна атракция както на Острова, така и на Континента. Нищожната им популярност у нас обаче поизпразни пространството пред сцената, докато за стотици неподозиращи, но и непредубедени зрители, изпълнението им се превърна в приятната изненада на вечерта. Няма и как да бъде иначе, когато групата заби с такова самочувствие и енергия, вокалистът Ricky Wilson вилнееше на метри височина по скелето на сцената, както и по трибуните, а сетът бе пълен с песни като I Predict A Riot и Everyday I Love You Less And Less. Кулминация на концерта пък се оказа триото от албума Yours Truly, Angry Mob (2007) – известната дори в България Ruby, The Angry Mob и специалната лайв версия на Love’s Not A Competition (But I’m Winning), която може би сте чували и в изпълнение на Paramore. Закриващото Oh My God окончателно разсея съмненията на повечето, които очакваха „някакъв лигав брит поп”. Kaiser Chiefs са първокласна рок група от тези, които ги има само в Англия. Напълно разбираемо обаче вниманието веднага се насочи към най-очакваното събитие, хедлайнърите Гънс и не по-малко очакваното им закъснение? Дали изобщо и кога ще започнат?

Kaiser Chiefs

Kaiser Chiefs

Guns N’ Roses са една от малкото велики групи, която не беше идвала досега. Говорим за онези банди, при които няма непреодолими пречки това да се случи. В смисъл – всичките са живи и на крака, че даже и доста активни. Axl Rose изкарва по тричасови концерти, а Slash изглежда доста въодушевен относно повторно стартиралата му солова кариера. Но, уви, пусто его... Тези хора така и не надраснаха междуличностните си проблеми, които, сигурни сме, са миниатюрни на фона на голямата музика, която заедно създадоха преди години. Добавете към това и гарантираните милиони от евентуално събиране на класическия състав на Guns... Тази тема, дали в началото или в края на този репортаж, нямаше как да остане незачекната. Наистина ли гледахме Guns N’ Roses? Мненията са в двете крайности. Някои ще кажат – Axl е създателят и душата на Guns и където е той, там е и групата. Други ще ви посъветват – стига с тази носталгия и вглеждане в миналото, това са Guns N’ Roses през 2012 г. Да, явно е Guns, щом през втората вечер на Sofia Rocks имаше над 20 хиляди души. Eдва ли някой сериозно би си помислил, че Аxl само със своето име би събрал толкова много народ... Имаше обаче и друг голям процент хора, които не са за отписване, които бяха отишли заради „онова време“, заради „онези Guns”. Само че тази вечер липсваше онзи обичаен трепет, че ще присъстваме на нещо историческо, предварително се знаеше, че няма да ги има къдриците и цилиндъра на Slash, както и другият китарен майстор Izzy Stradlin. Вече ги няма и онези фланелки на Аxl Rose с ликовете на Чарлс Менсън или с агонизиращата физиономия на Христос с трънливия венец, под която пише „Kill Your Idol”. Няма я и карираната риза, вързана през кръста. Реквизитът бе заменен от тузарски сака, скъпи бижута и шапки. Axl не навъртя по няколко километра на сцената като едно време, но все пак човекът преди няколко месеца навърши половин век... Някога Guns бяха определяни като една от най-„скандалните“ и „опасни“ рок групи, но вие видяхте ли нещо скандално или опасно във вечерта на осми юли? Дори скандалните закъснения на Axl не бяха факт и концертът спря швейцарските часовници – започна точно навреме! Тотален професионализъм.
Иначе днешните концерти на Guns са зрелищни и скъпарски спектакли. Със супер яко осветление и готина мултимедия. Много добре направено, без пестене на средства, но с вкус, без кич или музиката да бъде измествана назад. Axl определено не се е стискал при подбора на музиканти – бендът му е изпълнен със страшни професионалисти. Някои може и да се отегчиха от дългите сола на DJ Ashba и Richard Fortus, но пичовете, макар и да нямат вродения блус усет на Slash, направо разбиха хората със своята техника и класа. На два пъти басистът Tommy Stinson зае водещи вокални функции и в отредените му две парчета напомни на хората какво е истинско пънк отношение и че част от корените в музиката на Guns са именно в пънк музиката. Беше яко, макар не това да бяха гвоздеите на вечерта. Разбира се, че специалните моменти и избухванията бяха отредени за старите класики. Welcome To The Jungle, Nightrain, Used To Love Her, Sweet Child O’ Mine... Едва ли някой би проявил наглостта да се оплаче от сетлиста, беше перфектен. На November Rain Axl застана зад тузарския бял роял, такъв, какъвто подобава на „рок звезда“ като него. E, както се и очакваше, на Don’t Cry целият стадион запя. А и се видя, че днес на мода е по време на баладите, да се свети с телефони, не със запалки. Фак оф! Да живеят запалките! Малко може да ти изгори пръста, но на кой му пука? Мнителният автор на тези редове също усети силна тръпка и бе вдигнат на крака по време на изпълнението на великата Civil War, а на You Could Be Mine му идваше да изтръгне седалката в типичен запалянковски маниер по време на футболен мач. Критиката? Гениалната Estranged не трябва да бъде изпълнявана в съкратена версия, това парче трябва се свири от начало до край! Специален момент беше и изпълнението на флойдската Another Brick In The Wall. Мракът се разцепи, когато  всички запяха култовите думи от припева. Иначе също хубави бяха и прочитите на вечната Whole Lotta Rosie на AC/DC и разбира се „дилънската“ Knockin‘ On Heaven’s Door, чиято версия на Guns отдавна живее собствен живот и много хора считат това парче повече за тяхно, отколкото за кавър версия. И тук не говорим за незнание, а за въздействие. Аxl явно наистина вярва в силата на материала, който помести в Chinese Democracy, защото изкара бая парчета от този албум, включително великолепната This I Love, обаче реакцията на публиката не бе същата – просто хората не припознават тези парчета като бъдещи класики и евъргрийни. За протокола да отбележим, че тази вечер Axl посмени няколко шапки и сака, и като цяло се справи повече от добре с ролята си. Ярко присъствие, истински фронтмен, макар че и нерядко изчезваше зад сцената да поеме въздух, докато момчетата му забиваха сола или самостоятелно праскаха кавъри. Три часа – трудно се издържат току-така. Имаше огньове и други спец ефекти – наслада за очите и децата. Но преди всичко беше музиката. Видяхме Guns N’ Roses, които хем са Guns, хем не са. Факт! Парадокс 22.

Guns N’ Roses

Guns N’ Roses

 

  • SOFIA ROCKS 2012
  • 7-8 юли 2012 г.
  • TRIVIUM / CLAWFINGER / HEAVEN SHALL BURN / SCAR SYMMETRY / SWEET SAVAGE / АНАЛГИН / VIPERFISH
  • GUNS N’ ROSES / KAISER CHIEFS / WITHIN TEMPTATION / UGLY KID JOE / D2 / DER HUNDS
  • стадион Васил Левски, София
  • Организатор: Balkan Entertainment Company
  • Екип на Про-Рок
  • Снимки: Милена Радева
Коментари (0)
Коментарите са на публикуващите ги. Про-Рок не носи отговорност за съдържението в тях.

| Страница 1 |

онлайн магазин за музика

  • 34.00 лeвa
    IRON MONKEY 9-13 VINYL (2LP BLACK)
  • 24.00 лeвa
    IRON MONKEY 9-13 (CD US-IMPORT)
  • 34.00 лeвa
    MAMMOTH GRINDER COSMIC CRYPT VINYL (LP BLACK)
  • 24.00 лeвa
    MAMMOTH GRINDER COSMIC CRYPT (CD US-IMPORT)
  • 30.00 лeвa
    SUICIDAL TENDENCIES STILL CYCO PUNK AFTER ALL THESE YEARS (CD US-IMPORT)